Антония Фингарова-Художничката, която ни отведе до „Намереният остров“

Представяме ви едно интервю с художничката Антония Фингарова. Защото обичаме да ви показваме талантливи хора, които ни зареждат с енергия, вдъхновение и желание за живот, изпълнен с изкуство. И още повече обичаме да говорим за тях, когато те са останали в България и са предпочели да се развиват точно тук.

Едва на 25г., а вече с успешна дебютна изложба зад гърба си. Тя печели конкурс на фондацията „Св. Св. Константин и Елена”, благодарение на който успява да я реализира. В следващите редове Тони ще ни разкрие как достигна до „Намереният остров”, къде беше изгубен той и как успява да препълни Балабановата къща в Пловдив.

Тони, разкажи ми малко за теб с няколко изречения:

– Аз съм художник, завършила съм Художествената гимназия, после бакалавърска степен в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в гр. Пловдив. В момента следвам магистратура, а бях и студент по програма „Еразъм” в Сардиния, Италия за един семестър. В момента съм преподавател във Френската езикова гимназия „Антоан Дьо Сент-Екзюпери”  и в школата на Художествената гимназия.

Имаш ли си хоби или любимо занимание?

– Разбира се-фотографията. Обичам да улавям мига, красивото моментно състояние и да го запечатвам. Търся да извадя най-добрата страна на това, което наблюдавам. Да хвана повея на красотата и да я съхраня, защото тя е само лъх. Винаги, когато снимам изпитвам любов и радост. Занимавам се  любителски, просто като хоби, защото искам да запазя тази непринуденост и спонтанност.

Какво те накара да заминеш по програма „Еразъм” и защо точно в Италия? Отличаваше ли се с нещо Академията там?

– Винаги съм имала мечта да уча в чужбина, в Италия! За мен там е люлката на изкуството! Това беше и първата възможност за обмен с италианска академия. Академията за изящни изкуства е единствената на острова, намира се в градчето Сасари. Не е голяма, но е много уютна. Сградата е архитектурна забележителност. Има прекрасна атмосфера, а хората са много дружелюбни и отворени. Никога няма да забравя, когато предпразнично масите в ателието по графика се превърнаха в трапеза с изрядни италиански вкусотийки. Котката-постоянно отбиващия се гост, вече се радваше на всеобщи ласки, допуснат до примамливите ястия, а китарите-от някъде си появили се, зазвучаха изпод ръцете на професора и колегите. А песните не стихваха. Идилия и свобода!

Имаше ли възможност да останеш в Италия и по желание ли се върна в България?

– Нямаше как да остана повече, тъй като бях навлязла в последния семестър от магистратурата ми. Никога не съм си мислила да оставам дългосрочно в Сардиния, нямам и такова желание. Престоят ми там беше кратко бягство, необходима авантюра и незабравим спомен. Последния месец чувствах в сърцето си, че вече е дошло време да се прибирам и имах изгарящо нетърпение да зърна родния Пловдив. Но пък и изпитах силна болка, че ще се разделя с приятелите, които срещнах там. Наричаме се „Еразмус-семейството” и до сега поддържаме връзка и се събираме.

Тук по-хубаво ли е?

– Тук е милото и родното. Имаше дълъг период, през който нощем слушах “Хубава си моя горо” и се предавах на това да нахлуват в ума ми картини от незабравимите спомени, преживени по улиците на Пловдив. Липсваха ми града и ароматите му, особено когато ароматът на липа се разлее по улиците. Един пролетен Пловдив в съзнанието ми зеленееше и ме канеше за нова среща. Липсваха ми и приятелите, познатите лица. Даже в началото непрекъснато се припознавах в лицата на местните, сякаш търсех образите на моите любими там.

Какво обичаш в Пловдив най-много?

– Спомените ми тук. Първото, което правя винаги, когато се завърна е да взема кучето и да обиколя тепетата. Първо Бунарджика, после минавам по ул.Антим Първи към Джумаята, следва Стария град, Градската градина. Имам нужда да гледам красивите къщи, уличките, имам си любими. И сякаш ги навестявам и с трепет проверявам дали нещо не се е променило. А тайните пътечки на Бунарджика винаги ме отвеждат към неповторими гледки. Небето е винаги различно. Никога не ми омръзва!

В момента си учител. Как реши да станеш преподавател? Обичаш децата или имаше друг мотив, когато се захвана с това? С какво впечатление си от българското училище и образователна система?

– Никога не съм си мечтала да ставам преподавател и не съм от хората с изявена любов към деца. Но ме провокира желанието да предам всичко научено и да оставя отпечатък. Получих покана от директора на Художествената гимназия да преподавам печатна графика и сега сърцето е по-пълно. Една година трупах преки впечатления като преподавател във Френска езикова гимназия. Като цяло образованието се е превърнало в борба между деца и учители. Предполагам системата не отговаря на потребностите на новото поколение. Има яко вкоренен манталитет, който се предава и усвоява-на апатия, на безнаказаност. Надеждата е, че все още ги има светулките, които светят в мрака.

Разкажи ми за твоята изложба. Как спечели конкурса?

– Фондацията „Св. Св. Константин и Елена” ежегодно организира конкурс за проекти в сферата на изкуствата. Имах добрата идея и концепция след завръщането си в България и благодаря на Бог нещата се случиха. В конкурса се включиха доста участници с много интересни идеи и се радвам, че спечелих, за да създам една драматична експресивна импресия – стихията на един остров. Изложбата е пътеписна, да. Черпя вдъхновение от натурата, но то се преобразува, дори приема друга образност, поради емоцията, която изпитвам дълбоко в себе си. Самото пътуване, сблъскването с нови хоризонти и все пак познати, кара човек да се вгледа по- надълбоко в себе си и да се оттърси. И наново да се намери.

Много ме докоснаха думите за откриването на изложбата на моя преподавател  проф. Д-р  Мъгърдич Касапян:

“Поради натрапчивата безлюдност на ландшафта той изглежда някак си необитаем и всячески недостижим. Всички се досещаме, че едва ли това е възможно в един от най-красивите и посещавани райони на Южна Европа. Но бързам да кажа, че тук се проявява онзи уникално неподражаем и непредсказуем личен ракурс на визуална адаптация, обратна връзка, собствена интерпретация, онази субективна несравнимост и ревниво отстоявана откривателска гледна точка от страна на автора-парче земя, “открито” от самата нея и титулувано като незнаен досега, но току „намерен остров”. Като запазена новооткрита територия, обитавана единствено от нея. Нещо като първа стъпка, мигновено съзерцание, първа среща с неподозирана развръзка. Като че елементите в пейзажа не са обекти, а субекти, с които авторът намира за възможно да споделя своите лични чувства, да общува неравноделно в динамична и пулсираща аритмия. Непринуден, но и неизбежен диалог на субекта със субект от друга, уж земна, но всъщност иреална дестинация. Изведен от забвение бушуващ остров.”

Какво те вдъхнови и колко време ти отне, докато я подготвиш? Има ли история, която стои зад „острова“. Ти намери ли „намереният остров?“

– Беше от изключителна важност отделянето ми от моята среда. Там преживях катарзис. Много бурни емоции и разравяне дълбоко в душата. Има история, но е много лична. С две думи погребах една муза там…

А работа за откриването на изложбата премина в едногодишен срок.

Коя е любимата ти творба?

– “Далече. Спомен” и “Път”

Какво разказваш с нея и изобщо какво е посланието ти, има ли такова?

– Покана за едно пътешествие за преоткриването на самия теб…

Кое те кара да рисуваш? Какво изпитваш, докато го правиш?

– Искам да излезе това, което чувствам и мисля. Да го изразя. Отчаяние, отказване и после миг радост.

Какво те мотивира и мислиш ли, че има модерни начини за добро заплащане и разпространението на изкуството в България?

– Не знам. Сигурно има, но художниците рядко са добри в това да се показват или продават. Мениджмънта е за по-находчиви умове, ние сме просто мечтатели. Аз творя и преподавам, това мога. 🙂

Повечето художници стават графични дизайнери – като „модерното“ палто, в което се облича професията. Ти би ли сменила показалката за мишка?

– Не. Не бих. Обичам хартията и нейната структура. Обичам следите, които оставят материалите, с които работим. Там можеш да усетиш органичната връзка, удара на четката, дори вдишването и издишването на автора. Леко трепетната или категоричната линия, дори паузата, прекъсването, когато графитът се е счупил, после пръстовия отпечатък и косъма от опашката на котката-долетял, за да бъде инкрустиран. Има емоция, тръпка, живот. С дигиталния способ просто наподобяваш, но не съучастваш, ръцете ти остават чисти!

Като улесняващо процеса средство го възприемам, но не и като заместител.

Какво все още не си нарисувала?

– По-скоро се питам какво съм нарисувала, защото другото е космос!

А кога да очакваме да го видим?

– Бъдещето е още неясно, надявам се скоро да рисувам обичния Пловдив, за да го видите през моите очи.

 

Благодаря ти, Антония. Хубаво е, че с теб достигнах до „Намереният остров.” Екипът на People of Plovdiv ти желае да намираш още куп магични дестинации по пътя! 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *